Беседката с розите

Тази беседка бе предназначена за влюбени двойки, отдали се един на друг....

Със Саймън от едва няколко дена бяхме тук,но мястото страшно ми напомняше за дома,чувствах се добре тук,въпреки че мислите ми бяха другаде постоянно. Взех една книга от библиотеката,Брулени Хълмове и реших да изляза около замъка,може би щях да намеря тихо място където да по чета за известно време докато Саймън не се върнеше. Облякох една от роклите си,спомнях си че тя ми бе подарък от него,както и още много други. Смутих се леко,знаех че не биваше да ги приемам,но не можех и да откажа. Изнизах се без много хора да забележат,единствено стражата.
Разхождайки се,стигнах до една беседка и без да обръщам внимание на околността се настаних там. Разтворих книгата,но погледът ми бе прекалено любопитен и започна да разглежда наоколо. Градината бе подобна на тази,която имахме у дома,спомнях си как се промъквах при слугите за да им помага с градината,а в същност им пречех. Забелязах че едно момиче седи на страни,но не се приближава :
- Здравейте.. - проговорих на висок тон. - Ела те,седнете не стойте там така. - допълних с лека усмивка,затваряйки книгата.

Най-сетне почивка! Най-сетне далеч от писъците на принцесите и вечните им глупави прищевки! Направи това, направи онова...писна ми.
Излязох от двореца с почти танцова и радостна стъпка и отидох до беседката с розите. Любимото ми място. но този път бе заета и на няколко метра от нея се спрях и стоях на едно място, обмисляща какво да правя. Скоро чух нечии глас да ме вика. Явно и тук нямаше да се отърва от глупави вишочайши дами.
Бавно се приближих и направих лек реверанс, както повеляваше етикета, които мразех от цялото си същество.
-Добър ден, госпожице. С какво мога да ви помогна?
Трябваше да бъда мила, а и тази дама не съм я виждала преди. Бях придворна и би трябвало да я познавам. Сигурно скоро е дошла. В този замък постоянно идваха и си тръгваха разни хора. Не посмях да седна, за да не го приеме за неуважение. Останах права, хвърляйки заплашигелната си сянка върху момичето.

Стана ми леко неудобно когато направи реверанс,според мен бе съвсем излишно. Усмихнах се на момичето,тя изглеждаше много красива,имаше къдрици за които всяка принцеса би завидяла,а роклята й бе разкошна. Приличаше ми на малката Анастасия с тези коси. Отместих се и започнах да говоря развеселено :
- Първо да седнеш до мен.. - направих й знак с ръката а след това с усмивка продължих :
- Второ да не ми говориш на ти,трето да не правиш никога повече пред мен реверанс - говорех докато размахвах внимателно едната си ръка,навик,които ми бе останал от баба ми,която между впрочем още бе жива.
- Четвърто.. кажи ми името си и ми разкажи за себе си.. - завърших най-накрая тирадата и се усмихнах като малко детенце,което току що е напрало някоя пакост. Забелязах че има вода,както и разни плодове :
- Искаш ли вода или нещо друго? Сигурно си уморена от колежките ми.

Седнах спокойно до нея. Ето такова държане подкрепях. Не се притеснявах ни най-малко, че "шефката" ми ще ни види, защото заради това си държане щях да получа едно доста голямо мъмрене. взех една ябълка и отхапах от плода. Малко почивка...и щях да й се насладя максимално.
Вгледах се в жената до мен. Черните й, абаносови коси се разпростираха около нея и контрастираха на бялата й кожа. Беше красива, а също и много мила. Но се държеше леко заповеднически. Може би навик. Нямах намерение да й разказвам за себе си, точно заради своенравието си. Можех да си навлека проблеми.
-Казвам се Селена. Селена Уилямс. Но смятам, че историята ми и произхода не ви интересуват. Единствено дамата, на която слугувам има право да знае-казах с по-строг тон, отколкото очаквах. Но мразех да ме разпитват, да ме унижават като ме карат да споменавам колко надолу в йерархията съм.

Подсмихнах се,тя имаше красиво име,но си личеше че характерът й е повече като на принцеса от колкото на обикновен човек,но в същност обикновен човек и принцеса бяха едно и също нещо за мен.
- Твоята дама няма как да разбере че знам,а наистина ме интересува,все пак всички сме обикновени хора с история. - проговорих след кратко мълчание и много погледи. Вече бях свикнала с хората,макар че преди не исках и да виждам човешко същество,заради това на което бяха способни. Тези,които избиха моето семейство бяха чисти хора,докато се опитваха да ме убият не виждах нищо човешко.
- Аз се казвам Татяна Николаевна Романова,но съм прекръстена на Кристин. Сигурно си чувала за династията Романови.. От Русия съм,но не съм стъпвала там от както избиха всички,дори и на гробовете не съм ходила. - тя сигурно се бе досетила и че не съм човек щом съм оцеляла разстрела и побоя. Въпреки че ми се щеше да съм заедно с тях. Все още чувах писъците на четиринадесет годишния си брат всяка нощ когато притворех очи за секунди.

Вместо да ме нахока за неприличното ми държане, тя ми разказа за себе си. Неусетно седнах близо до нея и заслушах историята й. Бе от рода Романови.Много бях чувала за тях и за злощастната съдба, която ги е сполетяла. Но тя защо е все още жива...На устата ми бе да я попитам, но щях да прекрача границата и дори можеше да ме изхвърлят от замъка. А тогава...тогава нямаше как да издържам семейството си.
Но любопитството взе връх над страха и попитах:
-Ти не си човек нали?
Видях много емоции да преминават на лицето й и накрая си сложи каменна маска.Реших да сменя темата и заговорих:
-Отрасла съм в бедно, но сплотено семейство. От малка са хранели големи мечти за мен. Мога да пиша и чета, което повечето придворни не умеят, но пак си оставам просто слугинче - не склоних, нито наведох глава. Никога не го правех.

Личеше си че идва от добро семейство,бе мила,а гордостта й бе в граници и на място. Радвах се че се опитваше да се държи свободно въпреки че до сега сигурно са я учели да прави всички глупави и излишни неща които едни хора,наречени слуги или какво ли още не,трябваше да правят.
- Вампир съм.. точно заради това оцелях в разстрела и побоя. Първа умря Анастасия,след това мама,а Олга,Алексей и татко. Добрах се до телата им но накрая Саймън,момчето с което и до ден днешен движа ме намери. - засмях се тихо. Дължах всичко на него. - Той и ме бе превърнал във вампир,тъй че да.. вампир съм. - усмихнах се леко,а след това изслушах историята й с любопитство,или поне част от нея.
- Важното е че идваш от добро семейство,лично на мен ми се струва че всяка принцеска сама може да си вдигне задничето за да направи това което желае.

Вампир?!? Толкова спокойно и хладнокръвно го изрече, сякаш има грип, а не е студенокръвно същество, което изсмуква кръвта от жертвите си. Станах и я погледнах ядосано и заеквайки рекох:
-В-в-вампир. за бога, ти си дяволско изчадие...не, не..това не е вярно.
Усещах, че ще изпадна в истерия и седнах на пейката като закрих лице в шепи. Стоях възможно по-далеч от нея и бях нащрек, въпреки, че нападнеше ли ме, нямаше как да се отбранявам.
-И ми го казваш така?
В миг целия страх се изпари и на негово място се настани опустошителен гняв.

Разсмях се,това вече ми бе писнало,тези реакции,като че ли не знаеха за какви същества се грижеха. Когато спрях да се смея я погледнах :
- Половината тук са или вампири или хора,не знаеш ли? - попитах учудено,повдигайки вежда. Обърнах се напред и отпих от чашата си с вода,макар че ми бе почти безвкусна.
- Казвам го най-нормално защото съм такава,и ти казваш нормално че си човек. - обясних съвсем просто. - Не се ядосвай толкова не ти отива пък и тук е препълнено с такива като мен,за твоя радост съм напълно безобидна. - добавих. Видимо се бях отдръпнала от нея,както и ми бе станало неприятно от реакцията й,но и бях учудена че не знае на кого слугува цял ден.

Щях да полудея. Но не от страх. а от наивността и глупостта си, че не бях забелязала, че съм заобградена от вампири. Явно трябваше просто да се примиря. А и факта, че Кристин беше "безобидна", каквото и да значеше това, донякъде ме успокояваше. Седнах отново и я приканих с жест да седне до мен. И направих нещо, което никога досега не съм-извиних се.
-Извинявай. Май наистина пресилих нещата, но си нямах и на представа....сериозно.
Отпуснах глава назад и вдишах от аромата на розите.

Учудвах се че все още не я бяха нападнали,но можеше и това да е станало,а след това да са я накарали да забрави. Аз също правех така,но се опитвах да се контролирам до колкото можех. Отпих от водата си отново,а след това я оставих на масичката.
- Хубаво е че вече знаеш,сега ще трябва да внимаваш. - проговорих след дългото и неловко мълчание. - Много да внимаваш. - допълних и я погледнах за момент,а след това погледа ми премина на другата страна.
-Имаш ли братя или сестри? Къде е семейството ти? Виждате ли се? - зададох доста въпроси много бързо,но исках да сменя темата.

Учудих се, че задава толкова въпроси, но отговорих:
-Не, нямам. Майка ми и баща ми едва издържат себе си, какво остава за още деца. Виждам се с тях всяка седмица. Живеят в селото и им нос пари, за да преживяват. Добре, че е работата в двореца. Иначе щях да остана на улицата. Макара невинаги да ми се нрави да се държа мило със принцесите....-май се отклоних от темата, но не можех да се спра. Просто трябваше да излея всичко на някой и Кристин бе идеалната-мразя да им угаждам, мразя да търча подир тях постоянно, мразя да чувам оплакванията им постоянно, като дори не знаят какво е да стоиш цял ден гладен, да си легнеш гладен и да мръзнеш от студ цяла нощ.
Скоро се поуспокоих и рекох:
-Мисля, че трябва да се прибирам. Ще ме търсят и мога да си навлека проблеми.Радвам се, че се запознахме...Кристин. Довжидане.
Казах и се запътих към двореца.