Необитаемите къщи

Би трябвало тук да живеят градинари, но къщите са необитаеми.

Пореден ден. Поредни задължения... Които обаче бяха изпълнени. И сега отново нямаше какво да се прави. Въздухът бе задушен, сякаш те притискаше и не можеше да дишаш. Мразех такива дни. А те бяха често срещани. Реших да се поразходя малко. Но определено не в този си вид. Отидох бързо в стаята си и махнах натруфената рокля. Сложих едни панталони, равни кожени ботуши и излязох от замъка.
Тръгнах към градинарските къщички. Само те бяха пусти и свободни от хора, които да ми казват, че така не трябва да се обличам и тем подобни глупости. Разстоянието от стаята ми до тях не бе особено кратко. Но щом "господарката" ми ме освободи, можех да си открадна малко време за себе си. Времето ме задушаваше, беше просто отвратително. Особите бяха добре - в замъка бе прохладно, но не бих заменила живота си, сигурна бях в това.
След около половин час стигнах до китните къщички и влязох в една от тях, мислейки, че вътре няма жива душа. Но се бърках. Доста. Момиче с кестенява коса и рокля, подобна на тази, която бях свалила, гледаше през малкото прозорче. Веднага познах момичето. Всъщност, щеше да е чудо, ако не го бях сторила.
- Сел! - възкликнах учудено и отидох до Селена, прегръщайки я - Как така си тук? - попитах я с усмивка на уста и изчаках приятелката ми да отговори.

Стреснато се обърнах по посока на гласа и доволна усмивка се изписа на лицето ми. Бяха малко истинските приятели в двореца, още по-малко яха тези от знатен произход. Е, Амили се намираше в същото положение като мен, но не това ни сближи толкова. И двете бяхме бунтарки, и двете бяхме своенравни и често някоя от нас се прокрадваше в спалнята на другата и цяла нощ говорехме ли говорохме. Имаше обаче неща, които ни различават. Докато Ам беше заклета романтичка и постоянно се впускаше в поредното увлечение с някого, аз само с досада я слушах и пишех любовни писма от нейно име, слушах влюбеният й смях и се убеждавах за пореден път, че истинска любов не съществува. Или пък не..Докато говореше за новата си плячка, аз си мислех за Джошуа, за устните му, за ръцете му, които ме обгръщаха и макар да знаех, че е забранено мислите ми неминуемо се връщаха към него.
Бях избягала замалко от работа и отидох в изоставените къщи. Идеално местенце за човек като мен. Бях придърпала стол до малкото прозорче и се наслаждавах на природата, отнесена във вихъра на мислите си. чух жизнерадостния вик и помахах на момичето, приканвайки я да дойде. Прегръдката й ми дойде успокояващо и само тръснах къдрици засмяно.
-Знаеш, че не ми е в стила да отсервирам на принцесите.
-Ами ти? О, защо ли питам. В кой се влюби сега Лил?-пошегувах се.

- Ха! Защо пак си мислиш, че съм влюбена? - попитах я през смях, правейки се на леко обидена. - Не може ли веднъж да не съм?
Но Сел знаеше, че всичко е на шега и че няма да и' се обидя за такава дреболия. А и при положение, че е нормално да ме пита точно това. Все пак всеки път, когато се измъквали от работа, и' бях разказвала за красиви благородници, по които се прехласвах и които нямаше да мога да имам, а Селена винаги ме изслушваше докрай. Нямаше да ми каже "Стига вече, де!", дори и сега да почна да и' говоря за някой красавец, както други хора. И може би затова бяхме толкова добри приятелки, освен характерите ни, Сел притежаваше едно огромно предимство и качество - успяваше да изтърпи всичките ми глупости. Разтърсих леко глава и се усмихнах.
- Аз този път не съм бягала - казах след малко и се засмях, придърпвайки един стол. Забелязах, че погледа на момичето се плъзга към дрехите ми - Ее, то май с тези дрехи е очевидно... Ама май скоро ще трябва.
Все пак като бягах, си бях с роклите, а сега не бях.
- Като подхванахме темата с любовите... - погледнах я дяволито - Как вървят нещата с принца?

Стреснато се обърнах към нея при думите за Джошуа.Как стояха нещата ли? Нещата бяха....сложни. По-сложни, отколкото някога съм си мислела, че ще бъдат, по-сложни, от каквото и да било, по-сложни от самият им живот. Не знаех докъде ще стигнат истиността на чувствата ни и бързо избуялата любов. Не знаех до какви последтствие ще доведе това неразумие, красиво, но и опасно. И все пак...и все пак, не бях готова да се откажа от него. Това автоматично слагаше край на живота ми и въпреки безбройните ми уверения, че ще се съвзема, въобще не бях уверена, че ще мога.
Не исках да товаря Амилия с моите проблеми, прекалено тежки и сложни. Знаех, че ще ме изтърпи, но приятелското чувство ме караше да й кажа задоволяващо малко.
-Страхувам се, че нещата стават сериозни.-заявих и ми идваше ей сега да се разплача, да увисна на рамото й като бебе. Никога не показвах слабост и успях да сдържа избликналите емоции от невъзможната ми любов.
-Виж..не ми се говори за това-опитах се да замажа положението, но безуспешно.