Мостчето

Заглавие: Мостчето Пон Авг 22, 2011 7:02 pm

Това бе малко мостче, минаващо над малко езерце.

Nobles Брой мнения : 20 Join date : 23.08.2011

Бастиян вървеше спокойно, сякаш нищо не го очакваше в бъдеще и той бе самостоятелна нишка на риза. И тази нишка правше всичко сама , откакто се помни. Но определението не струва. Нишката се разкъса сама.Без никой друг да я дърпа или да я тегли назад и назад. Стига обаче Бастиян да искаше можеше отново да се вмъкне в живота, както в съответната риза, присъстваща в днешното определение за графа.
Походката му би се описала като лека, сякаш леките ноти излизаха от нея и се чуваше едно глухо туптене от стъпките, направени от мъжа. Мелодията биваше спирана, ако тази персона спреше да се загледа в новия си живот, който се чертаеше пред него и му показваше това, което той искаше да види. Чертите ставаха смътни и почти не се забелязваха от зелените очи на наблюдаетля им.
Той прекрачи първата си стъпка през извития нагоре мост и веднага, сякаш нещо беше обърнало нарочно главата му, той се извърна към раката отдолу. Водата беше чиста, прозрачна и отразяваше леко лицето му, загледано и смълчано. Показваше миналото на личността, оглеждаща се във водното огледало. И това огледало продължаваше да тълкува нежните викове на момичето от Австралия , бясния вой на кучетата до къщата и разбира се мекият , кадифен глас на графинята от бялата къща, където той бе израстнал такъв , какъвто бе сега. И всичко това му се струваше просто отражение на моменти, които бе забравил.
Или искаше да забрави по една или друга причина.
Може би спомените сами си отиваха, помисли си графа и си спомни за най-най-ранното си детство, чиито спомени бяха смътни, едва забележими и трудно уловими за окото и за ума. Преди ги помнеше ясно, но след всеки следващ път, през който се беше опитвал да си спомни нещо, всичко ставаше по-размазано и неясно, нефокусирано изображение.
Относно лицето му, където леко помръдваха зелените му очи - то беше спокойно, съвсем топло, но и много студено. Без никаква емоция, каквато и да е , но се забелязваше златистата мекога на лекият пламък на огъня, в очите му. Пламъчето играеше, играеше.
Той стигна средата на моста и се облегна напред, все още взирайки се в огледалото.Себастиян знаеше лицето си, знаеше черите на носталгията и болката. Но какво от това? Той беше щастлив по една или друга причина. причините бяха много.
Усети нечие присъствие някъде около моста и след това усети стъпките, сякаш под краката му.

Заглавие: Re: Мостчето Вто Авг 23, 2011 11:10 am

Полето бе празно, никой не се беше появял откакто съм, а то от няколко часа.Крачех бавно из зелената трева вперила пголед в небитието.Стъпвах внимателно страейки се да не се спъна в новата си неудобна рокля.Тя бе синя, тъмно синя, бяла основа с много вшити и тъмно сини парчета плат.След като се отоделих от гората и наблиших моста и по централната част награда, погледнах ногоре.Чуваха се стъпки и после..после спряха.Насочих погледа си на там и видях висок мъж облегнат на стената.Поздравих го и се поглоних.Колкото и досаден да бе итикета, трябваше да го спазвам.След толкова много години не ви правеше впечетление.
-Здравейте! - казах аз й се усмихнах смирено.

Nobles Брой мнения : 20 Join date : 23.08.2011

Веднага след като тя се поклони, то спази неписания кодекс и направи същото, само дето се наведо. Нейният поклон беше изящен, напревен от бял мрамор, сякаш, помисли си Бестиян и се усмихна на тези свои мисли. напоследък всичко му изглеждаше изящно, направено от злато, няжно сребро или мрамор, черен или бял, и в двата случая пак беше расиво,. Сякаш мозакът му се бе настроил да вижда това, което искаше да види или каквото всъщност беше, без никакви други мисли.
Тя се изправи и се усмихна, а след това почти същата извивка се появи и на устните на Себастиян, който сега се вглеждаше в лицето на непознатата, изучавайки я банво, а може би много бързо, добивайки представа за всяка нейна черта и рисувайки ги в ума си, опитвайки се да ги запомни, една по една. И те щяха да останат там, дори да не се видеха отново. Но графа престана да мисли за тези си неща. Той просто отпусна мускули и отново се обърна към водата и към своето огледало. Надникна там , надолу, вглеждайки се в отразеното слънце. Той не се бе навел и не се бе опрял о парапета на извития мост.
Себастиян гледаше напред, но след малко не устоя и отново извърна поглед към непознатата, която бе дошла тук, може би търсеща компания, подобно на графа. И той като всички останали харесваше това да се общува.И не , че му беше неприятно, просто не го правеше много често, въпреки че това беше едно приятно занбимания, прилягащо на същността , може би не толкова, на Себастиян.
- Бих желал да чуя името Ви - казах с тон на богат човек, като онези, които мразех като дете. Сега бях от тях. И не беше толкова лошо.