Градината

Внимателно облякох зелената си рокля и сплетох косата си на плитка. Поставих я от едната страна и се огледах с онзи поглед, с който критикувах хората. Но нали не бях тръгнала да се видя с някой принц или пък на бал, затова просто изтичах извън замъка си и се качих в една карета.
След около пет минути слушане на тракането от копитата на конете, вратата се отвори и един нисичък мъж ми подаде ръка. Хванах я и внимателно, за да не настъпя роклята си и слязох на земята. Някак си успях да стигна до градината в големия дворец. Намерих си едно слънчево местенце и седнах на земята. Нямаше да се изцапам, все пак роклята ми бе зелена. Извадих ветрилото си от малката чантичка и го развях пред себе си. Беше обичайният топъл ден, но скоро щеше да стане студено, отново.

Докато се наслаждавах на гледката, една брюнетка застана пред мен.
- Здравейте,госпожице. Може ли да седна при вас? - попита тя.
- Естествено. - кимнах. - Аз съм Дженифър Момсен, вие коя сте? - попитах и я загледах, докато сядаше на тревата до мен.
После вниманието ми бе отнето от два бели гълъба, които се рееха из облаците. За миг се сетих, как като дете исках да мога да летя, но татко ми се присмя и не ми даде да говоря по тази тема повече. Извърнах поглед и се съсредоточих върху ветрилото си, което ми правеше невероятен вятър.

Тя се усмихна и каза, че се казва Кели Браун и че иска да й говоря на "ти".
- Тогава и ти ще ми говориш на "ти" - казах и се усмиханх.
- Попринцип не съм от тук, а от Австрия. Но сега се преместих в най-сетне замък, който гордо мога да заявя, че е мой, а не на баща ми. - казах и съжалих веднага, защото отново започнах да се хваля.
Затова просто реших да си помълча. Но накрая не се сдържах.
- Ти от тук ли си? - попитах и както винаги се изчервих.

Прислужница. Не ми изглеждаше много като такава, но реших да не задълбавам още по темата.
- Да. Родителите ми, или по-точно баща ми. е крална малка част от Австрия. - усмихнах се. - Майка ми е починала, когато съм се родила. - малко се натъжих, но реших да не мисля за това сега.
Припомних си хладното лято и студената зима у дома. Да, липсваше ми това да се лигавя на немски, книгите там и най-важно - татко. Но той ми бе обещал да ме навести колкото може по-скоро и да ми донесе подаръци оттам. Усмихнах се при спомена на последното писмо, което получих тази седмица от него. Пишеше, че няма да може да ми прати някое и друго писмо в следващата седмица, защото има проблеми в кралството.
Отново се върнах в градината на замъка, до момичето, което твърдеше, че е прислужница. Не мисли за това, че може да те лъже., казах си и й се усмихнах мило.